Дървото се беше променило. Не можеше да се каже за добро ли, за лошо ли – просто беше различно. Но то цялото място като да не приличаше на себе си. Продължавах да ходя там понякога. Да се връщам към пейките и градината, около която се събираха деца и родители. Животът беше продължил и въпреки това, когато се появявах- сякаш забавяше темпото си, за да ме изчака. Бях прекалено бавна. Бях по-бавна от настоящето. Идвах в дни, в които ми беше трудно да наблюдавам бързината. Децата не се спираха на едно място, караха колелата дори сега – в студения зимен сезон. Родителите им обсъждаха актуалните за деня теми на по чаша вино. А аз просто наблюдавах дървото и се опитвах да разбера какво се случваше с него, с мен.
Дървото всъщност го нямаше. Беше тръгнало да изгнива и се наложило да го отсекат. Малко след като то беше изчезнало, разбрах, че мястото е неузнаваемо. Липсата му беше създала нещо ново. Някакъв нов вид живеене. Понякога така ми се струваше. Друг път усещах присъствието на дървото толкова силно, че отивах и сядах до него. В тези моменти знаех, че дори когато не се виждаме, успяваме да се срещаме.
Но после дойдоха дни като този, в който тъгата ми по дървото отново стана по-силна – по-силна от темпото на настоящето, което преди успяваше да ме забърза; по-силна от гласовете на децата, които обичах да следвам; по-силна от темите на родителите им, които някога бяха и мои. И изведнъж се оказа, че дървото отново ме е изненадало с липсата си, така както преди време ме изненадваше с това, че присъства.
Новият вид живеене беше смесица между липса и присъствие. Имаше дни, в които липсата беше всичко дори когато имаше много присъствие. Ето го днешният ден, децата отново са тук и играят, карат колелата, гонят се. Родителите им си приказват разгорещено и въпреки това липсата на дървото е всичко, което усещам. А после щеше да е друго. Гласовете на децата сигурно щяха да превземат пространството.
До следващата липса.
