Играта на думите

Писането престана да бъде опора. Критикувах го всеки път, когато измислях дума и я поставях на листа.

Все нещо не беше наред. Думата беше твърде силна или твърде слаба. Голяма или малка.

Нямаше угода. Затова и думите престанаха да идват.

С постоянните си критики успях така да ги отблъсна, че сякаш се бяха наговорили да не се появяват.

Тежеше ми много белият лист. Ужасяваше ме... без думи.

Понякога, като го наблюдавах, вярвах, че ще изскочат, че няма да се сдържат.Думите обичаха листа. Приличаха на деца, които се криеха от родителите си с надеждата последните да ги намерят.

Но те не идваха.

Играта престана да ми бъде интересна. Започнах да се надявам да се появи поне една дума. Може би тя щеше да извика следваща и последваща.

Но и това не се случи.

Тогава повярвах. Думите бяха изчезващ вид.

Остана само мълчанието на листа, което нямаше с какво да запълня.

Реших да рисувам.

Нарисувах нещо познато- аз и децата се целим с малки топки.

Дете- това беше първата дума, която се върна.

Нарисувах майка им.

Дом- притича някъде.

Не можех да повярвам на очите си. Думите правеха каквото си поискат.

Тогава нарисувах - нея -  жената,  която ме покани на бала на дъщеря си.

Обич.

Момичето, с което редихме камъчета в момент, в който нищо не можеше да бъде подредено.

Семейство.

Мелодията , която не излизаше от сърцето ми.

Приятел.

Свещта, която не можа да угасне.

Живот.

Не знаех какво да правя с тези думи, но ги оставих на листа. Сигурно не бяха най-силните или най-подходящите, но се оказаха единствените, с които разполагам. Това бе достатъчен повод да им се доверя.