Мишена от мисли

Не бях особено въодушевена от идеята за стрелба.  Съгласих се да отидем по-скоро, за да си дам възможност да кажа „ да” на нещо.

Бях казала „не” толкова много пъти до сега.

Пътуването до стрелбището се оказа трудно и това допълнително ме напрегна.

Успокоявах се, че не остава много до момента, в който щях да натисна спусъка.

Мястото за стрелба сякаш беше на метри под земята. Появи се инструктор, който опита да ни запознае с правилата на играта.

Играта всъщност не беше игра. Патроните, с които щяхме да стреляме, се оказаха истински.

Първоначално се стреснах. После си помислих, че няма как да са други. Нали и мишената щеше да оживее.

Докато зареждах пистолета с първите пет патрона си спомних, че никога не съм обичала оръжия. Не харесвах и този пистолет. Изглеждаше мрачно и някак отблъскващо. Но знаех, че няма да сме заедно за дълго.

Първите пет изстрела се оказаха твърде далеч от целта. Бях напрегната, мишената ми бягаше. Колкото повече се опитвах да съм точна, толкова по-далеч бях от желания резултат.

Инструкторът ми се пошегува, че не е ясно как ще завърши всичко.

Бях оставила прекалено много мисли на мишената и вероятно по тази причина не се чувствах зле от факта, че се отдалечавам от сърцевината й. Всяка точка на мишената можеше да бъде цел от първостепенно значение.

С всеки нов изстрел си набелязвах различна мисъл.

По някое време мислите свършиха. Не, просто останах без патрони.

 „Все пак с теб няма да станем приятели”- казах си аз, докато се разделях с пистолета.

Погледнах и мислите си в далечината...с тях щях да се срещна отново. На тази или на друга мишена.

С благодарност на Галя за търпението и на инструктора ми - Жоро