Следваща спирка – вдясно и пак вдясно!

Един ден тя просто ме отегчи. Отегчи ме така, както не го беше правила никога преди. Умря за мен. Поне в онзи момент бях сигурна, че е така. Единственото, което ме задържаше в тези отношения – беше историята ни.
Имахме дълга история. Помня, че тръпката се появи, когато бях дете. С баща ми гледахме ТВ и той ми говореше нещо за Иван Костов. Иван Костов и черно-белият екран. Това ми се запечата. И така интересът ми към политиката излезе на дневен ред. Мисля си, че беше важно, че в онези години някой успя да събуди любопитството ми. Впоследствие много често чувах, че всички са еднакви. Дълго време знаех, че това не е вярно. Човекът беше сложно уравнение и не смятах да го опростявам на всяка цена.
После пораснах, но тръпката не се изгуби. Тя просто се промени. Започнах да правя интервюта с различни политици и да опитвам да разбирам нещо повече за тях от това, което обичайно чувах или прочитах. Бях любознателна и ми беше вълнуваща тази нова среща с политиката.
И не знам къде точно, но се уморих и нещо в мен се промени трайно. Нещо умря. Може би последният път, когато изпитах тръпка, беше по време на протестите. Заради смелостта, заради движението. И после – пак потънах. Ако изборите бяха днес – щях да направя всичко възможно, за да гласувам. Но по-скоро, защото уважавах онази история, която имах с политиката, онази страст. И защото предпочитах да сбъркам в избора си, отколкото в бездействието си. Въпреки това – за тръпка не можеше да става и дума.
И тогава го признах. Беше време да се разделим. Изгледах един нов клип. Изгледах го няколко пъти. После прочетох много „за” и „против”. Аз харесах клипа. Ако можех да говоря в този клип щях да кажа „Отегчиха ме. Не знам дали всички, но тези, на които се доверявах през годините, ме отегчиха до смърт. Те, другите, така или иначе не ме интересуват. Ама с тези какво да правя. Няма да гласувам. Най-после и аз се отказах”.
Беше време да я приключа тази връзка. А може би я бях приключила отдавна и едва сега си го признавах. Нямаше драми. Може би щяха да дойдат в следващ момент, но засега ги нямаше.
Бях уморена и реших да поспя. Сънувах, че съм в трамвай на желанията. „Вие за коя спирка сте?” – попита ме жената, която пътуваше до мен. „За следващата спирка съм – казах аз. За онази – вдясно. И после пак вдясно”.
И тогава я усетих. Тръпката беше успяла да си проправи път. Дали щях да я преживея отново – зависеше от двете ни. Този път политиката беше на ход.