В нощта на театрите срещах повече разговори за бокс, отколкото за театър. Не, не че имах проблем хората на улицата да се вълнуват от бокс. Всеки имаше право на собственото си вълнение. Добре де, исках театърът да успее да пребори телевизора поне днес. За мен последното се беше случило отдавна. Не! Истината е, че телевизорът ми просто не можа да се възползва от своя шанс и сега стои – като един паметник. Ама от онези паметници, които събират прах и които никой не забелязва. Ако някой ме попита – имаше ли паметник там –ще кажа…не съм сигурна. Боксът дори нямаше своя шанс. Та и паметник не ми е останал от него.
Но виж, той умее да присъства. И в онази нощ тръгнах към него с бърза крачка. Сигурно ти се е случвало да бързаш към някого, не направо да летиш. Е и аз така направих. Оказа се, че съм подранила. И изведнъж видях, че сцената беше празна. Не, не беше. Сцената беше празен стол, един отсъстващ живот. Бях се втренчила в него и тогава разбрах, че съм сгрешила. Разбира се, че беше дошъл. Кой ли ? Смешният човек, така се представи.
Думите му бързаха, за да ме срещнат. Бяха много дълбоки, изстрадани думи. Каза ми, че винаги са му се присмивали, но напразно – той сам най-добре разбирал колко е смешен. Какво изпитах ли? Не можех да отлепя очите си от него. Дали не го обичах ли? Сигурно. Натъжих се. И тогава смешният човек порасна и се успокои. Беше толкова спокоен, че накрая ми каза: „всъщност ми е все едно”. Истински се притесних. С всяка следваща дума лицето му изглеждаше все по-отчаяно. И тогава го изрече.Смешният човек преживяваше света без нюанси.Не казах нищо, не можах. В този момент чувах само, че тази нощ смешният човек си отиваше завинаги. Но тя го изпревари. Не смъртта, а едно момиченце. Някакво ужасено момиченце успя да ангажира вниманието му. Защо беше ужасено ли? Нямам представа, мисля, че търсеше някой, който да му помогне да спаси майка си. „Сега той ще срещне собственото си отчаяние в някой друг и може би вече няма да се чувства толкова сам” - помислих си аз. Но не се случи така. Смешният човек направи всичко възможно, за да пропъди момиченцето.
В този момент разбрах, че това е краят, клепачите ми натежаха и постепенно затворих очи. Вече не виждах лицето на смешния човек, но продължавах да чувам гласа му. И така просто заспах. Нали сънищата сякаш ги ражда не умът, а желанието, не главата – а сърцето. В съня ми смешният човек беше умрял. Мъртъв , застрелял се с пистолет. Как го разбрах ли? Ами намерих го сред многото хора, там - близо до сцената. Всеки опитваше с нещо да помогне, но повечето от присъстващите просто го прегръщаха с очи. Накрая всички застанахме един до друг. Не си говорехме, просто се подкрепяхме мълчаливо. Подкрепяхме и смешния човек, който сякаш вече не беше сам на сцената и не можеше да падне. И за пръв път ми стана радостно и живо. Събудих се. Случи се внезапно. И го видях. Смешният човек крачеше на сцената. Говореше за всичко, което е научил от съня, който сънувахме заедно. Не беше сигурен дали е било сън или някаква непозната до момента реалност. Не казах нищо. Смешният човек беше разбрал, че не може да приеме злото като нормално състояние на човешкия род. И че има какво да направи.
Каза ми, че тръгва. Не ми стана ясно къде отива, но знаех, че ще говори неуморно за болките си, за надеждите си. Сподели ми, че го е открил. Онова малко момиченце. И си представих, че може би то също ще открие някого на свой ред. Беше време да се разделим. Изправих се и усетих как една сълза бавно си проправя път и се спуска надолу по лицето ми. Погледнах го. Смешният човек беше моето огледало.
Няма коментари:
Публикуване на коментар