Мария Чомарова: Ако бъдат подкрепени и им се даде възможност, децата имат какво да кажат

Мария Чомарова e психоаналитичен психотерапевт. Работи с деца и възрастни във Фондация „Асоциация Анимус”. Tя е и международен експерт по детското участие в рамките на проект: „ Подкрепа за гласа на детето в европейското общество чрез национални телефонни линии за деца”, финансиран от програма „Основни права    и гражданство” на ЕС.

Кристина Ненова: Здравейте, г-жо Чомарова! Като директор на най-големия доставчик на психотерапевтични и консултативни услуги в България и международен експерт по детското участие, бихте ли ми разказали малко повече за това какво стои зад правото на децата активно да участват по въпроси, които ги касаят?

Мария Чомарова: Правото да получаваш информация и да участваш в планирането на живота си – в образователен, здравен и социален план, е право на всеки човек, не само на децата.  В България, която е страна с комунистическо минало и патриархална култура, често се смята, че възрастният разбира повече и знае кое е добро за децата. Разбира се, че родителите поемат грижите и отговорността за децата си, но децата имат право да участват в планирането на грижите за тях, в планирането на образованието им, на изборите, свързани със спорт, игра и интереси.

Кристина Ненова: Бихте ли ни разказали за смисъла на проекта за детско участие, който Вашата организация изпълнява?

Мария Чомарова: Смисълът на проекта е да даде възможност на децата активно да участват в развиването на Националната телефонна линия за деца 116 111 към ДАЗД, която се управлява от организацията ни. На линията основните потребители са деца, а ежедневно на нея се осъществяват над 300 обаждания. Линията е създадена, за да помага на децата и е важно какво те очакват от консултантите, от държавата и от възрастните. Ние се интересуваме от това до каква степен са оправдани очакванията на децата или имат нужда и от нещо друго, за което не сме се сетили.  Всяко поколение е различно. Поради много бързото развитие на  технологиите, децата общуват все повече в интернет. С всяка една година интересите на децата се променят и ако те не ни дават обратна връзка, ние няма как да сме в крак с тях и няма как да използваме общ език, на който да се разберем.

Кристина Ненова: По какви въпроси търсите мнението на децата?

Мария Чомарова: Ние поканихме децата да участват в изработването на инструмент за обратна връзка, който всяко дете, което се обажда на линията може да попълни след края на разговора с консултанта. Обратната връзка е широко достъпна и всеки може да я намери на сайта на Националната телефонна линия за деца 116 111. За нас тази обратна връзка е много важна, защото от нея разбираме за идеите на децата, притесненията им, критиките, похвалите. Цялата информация от обратните връзки се събира и се обобщава, и представлява голям интерес за нас. Канили сме децата да участват в изпълнението и на други дейности. Те направиха сценарий за филм, в който разказаха за това как работи Националната линия за деца 116 111 и защо децата могат да се обаждат на нея , какво могат да получат и т.н. Филмът може да се види на следния линк: https://www.youtube.com/watch?v=t0OGBGh2osI

Кристина Ненова: А какво се изисква от нас, възрастните и професионалистите, за да може едно дете да участва активно по въпроси, които са свързани с него?

Мария Чомарова: Изисква се най-вече да можем да отстъпим една крачка встрани, да се преодолеем и да помълчим, за да чуем децата. Ако бъдат подкрепени и им се даде възможност, децата имат какво да кажат. Това, което ние възрастните трябва да направим е да отворим пространство за тях.  Към момента нито в училище, нито в здравеопазването, нито дори в семейството е  характерно децата да участват пълноценно с идеите и предложенията си във всички дейности,  които ги касаят. Последното не е невъзможно. Нашият опит показва, че когато преодолеем скептицизма си, съмнението,че нещо може да излезе, че може да е полезно, че въобще ще се случи- сме възнаградени с много хубави идеи от страна на децата.

Кристина Ненова: Какво научихте от децата, докато изпълнявахте проекта за детско участие?

Мария Чомарова: От опита ми с децата от детската група към проекта аз научих, че те са много различни. Въпреки че възрастта определя до известна степен потребностите, които са сходни за всички деца, така или иначе всяко едно от тях е носител на своя гледна точка към едни и същи проблеми и точно това е най-ценното, че те са непредвидими. Всяко едно дете ни изненада с различна идея и с яснотата какво иска и какво не иска.  Това, което ме впечатли е, че децата в сравнение с нашето поколение, сякаш са много по-наясно със желанията си и с проблемите си – могат да ги изкажат и назоват, стига да бъдат попитани.

Кристина Ненова: А дали участието на децата  по време на проекта промени по някакъв начин работата на Националната телефонна линия за деца 116 111 или може би цялата организация?

Мария Чомарова: Това, което наблюдавам е, че  консултантите на линията се стремят да подобряват работата си - спрямо обратната връзка на децата.  Консултантите се вслушват в децата и се опитват да приемат идеята, че не винаги, когато приказваш и даваш конкретни идеи - помагаш. Понякога помагаш, като чуваш  за какво говори детето и го подкрепиш  да намери правилното решение. По този начин всъщност се подкрепя капацитетът на самото дете, за да може в бъдеще само да разрешава проблемите си. Надявам се, че сме тръгнали по нов път на развитие – по - смирен, по-удържащ децата и че е въпрос на време и усилие и ние да се променим. Сигурна съм, че един ден децата ще могат да участват дори в подбора на консултантите на линията, тъй като те имат безпогрешен усет за хората и преценката им в голяма степен е изключително вярна.

Кристина Ненова: Каква равносметка правите в края на проекта по отношение на детското участие в България?

Мария Чомарова: Детското участие в България е по-оптимистичен въпрос в сравнение с гражданското участие. Децата са нашето бъдеще – те са бъдещите граждани на България и насърчавайки тяхното участие, ние всъщност укрепваме основите на едно активно и по-справедливо общество. Ако бъдат поощрени да участват, децата се превръщат в активни граждани. За мен това е основен приоритет и смятам,че целият екип на организацията ни е обединен около тази идея. Детското участие ще бъде част от всичките ни бъдещи дейности и проекти, свързани с деца.

Кристина Ненова: Вие вече казахте, но все пак - какво е мястото на детското участие в новите хоризонти, които Вашата организация си поставя по отношение на нейното собствено развитие и предоставянето на услуги за деца?

Мария Чомарова: Да, аз мисля, че отговорих на този въпрос. Детското участие е неизменна част от всички услуги, които касаят децата и които са насочени към деца, включително стига и до по-далеч. Например, в новия проект, който започваме от 1.12.2014 по програма DAPHNE 2013 , още от самота начало предвиждаме децата да участват в разработването на стратегии за решаването на важни въпроси, които ги касаят, като, например, насилието в училище, училищния тормоз, насилието на улицата, където децата става потърпевши или пък имат проблем да контролират агресията си. Няма как възрастните да решат този въпрос без безценната експертиза на самите деца, които са в епицентъра на проблема.

Нощта на смешния човек

На Мариус

В нощта на театрите срещах повече разговори за бокс, отколкото за театър. Не, не че имах проблем хората на улицата да се вълнуват от бокс. Всеки имаше право на собственото си вълнение. Добре де, исках театърът да успее да пребори телевизора поне днес. За мен последното се беше случило отдавна. Не! Истината е, че телевизорът ми просто не можа да се възползва от своя шанс и сега стои – като един паметник. Ама от онези паметници, които събират прах и които никой не забелязва. Ако някой ме попита – имаше ли паметник там –ще кажа…не съм сигурна. Боксът дори нямаше своя шанс. Та и паметник не ми е останал от него.
Но виж, той умее да присъства. И в онази нощ тръгнах към него с бърза крачка. Сигурно ти се е случвало да бързаш към някого, не направо да летиш. Е и аз така направих. Оказа се, че съм подранила. И изведнъж видях, че сцената беше празна. Не, не беше. Сцената беше празен стол, един отсъстващ живот. Бях се втренчила в него и тогава разбрах, че съм сгрешила. Разбира се, че беше дошъл. Кой ли ? Смешният човек, така се представи.
Думите му бързаха, за да ме срещнат. Бяха много дълбоки, изстрадани думи. Каза ми, че винаги са му се присмивали, но напразно – той сам най-добре разбирал колко е смешен. Какво изпитах ли? Не можех да отлепя очите си от него. Дали не го обичах ли? Сигурно. Натъжих се. И тогава смешният човек порасна и се успокои. Беше толкова спокоен, че накрая ми каза: „всъщност ми е все едно”. Истински се притесних. С всяка следваща дума лицето му изглеждаше все по-отчаяно. И тогава го изрече.Смешният човек преживяваше света без нюанси.Не казах нищо, не можах. В този момент чувах само, че тази нощ смешният човек си отиваше завинаги. Но тя го изпревари. Не смъртта, а едно момиченце. Някакво ужасено момиченце успя да ангажира вниманието му. Защо беше ужасено ли? Нямам представа, мисля, че търсеше някой, който да му помогне да спаси майка си. „Сега той ще срещне собственото си отчаяние в някой друг и може би вече няма да се чувства толкова сам” - помислих си аз. Но не се случи така. Смешният човек направи всичко възможно, за да пропъди момиченцето.
В този момент разбрах, че това е краят, клепачите ми натежаха и постепенно затворих очи. Вече не виждах лицето на смешния човек, но продължавах да чувам гласа му. И така просто заспах. Нали сънищата сякаш ги ражда не умът, а желанието, не главата – а сърцето. В съня ми смешният човек беше умрял. Мъртъв , застрелял се с пистолет. Как го разбрах ли? Ами намерих го сред многото хора, там - близо до сцената. Всеки опитваше с нещо да помогне, но повечето от присъстващите просто го прегръщаха с очи. Накрая всички застанахме един до друг. Не си говорехме, просто се подкрепяхме мълчаливо. Подкрепяхме и смешния човек, който сякаш вече не беше сам на сцената и не можеше да падне. И за пръв път ми стана радостно и живо. Събудих се. Случи се внезапно. И го видях. Смешният човек крачеше на сцената. Говореше за всичко, което е научил от съня, който сънувахме заедно. Не беше сигурен дали е било сън или някаква непозната до момента реалност. Не казах нищо. Смешният човек беше разбрал, че не може да приеме злото като нормално състояние на човешкия род. И че има какво да направи.
Каза ми, че тръгва. Не ми стана ясно къде отива, но знаех, че ще говори неуморно за болките си, за надеждите си. Сподели ми, че го е открил. Онова малко момиченце. И си представих, че може би то също ще открие някого на свой ред. Беше време да се разделим. Изправих се и усетих как една сълза бавно си проправя път и се спуска надолу по лицето ми. Погледнах го. Смешният човек беше моето огледало.

Отново

Не знам имам ли време.

Понякога ми се иска отново да живея така, както живеехме
заедно.

Да не броя толкова часовете и минутите.

Да не съм така нащрек.

Просто да живея с по-голям ентусиазъм, с повече тръпка.

Не, не че и сега е малко ентусиазмът ми.

Не се критикувам.

Просто понякога искам да е както беше тогава.

Онова усещане, че мигът няма да се повтори и същевременно,
че имаме цялото време.

Иначе сега го правя. Изправям се и се обличам с любов.

И без значение дали съм на високи или ниски обувки, усещам,
че променям живота, който ми остави.

Усмихвам се и танцувам върху земята, по която стъпвахме
заедно.

Защото ти си тук дори когато не си.

Ти си в текстовете ми.

Ти си в думите и в липсите ми.

Ти си в моментите на разсъмване.

Ти си в безсънието ми.

Ти си в грижата на някой непознат.

И в любовта на близките ми.

Ти си в светлината на новата ми лампа.

Ти си точно тук, където беше.

Не мога да кажа дали повече или по-малко.

Знам само, че умееш да си тук.

Отново.

Следваща спирка – вдясно и пак вдясно!

Един ден тя просто ме отегчи. Отегчи ме така, както не го беше правила никога преди. Умря за мен. Поне в онзи момент бях сигурна, че е така. Единственото, което ме задържаше в тези отношения – беше историята ни.
Имахме дълга история. Помня, че тръпката се появи, когато бях дете. С баща ми гледахме ТВ и той ми говореше нещо за Иван Костов. Иван Костов и черно-белият екран. Това ми се запечата. И така интересът ми към политиката излезе на дневен ред. Мисля си, че беше важно, че в онези години някой успя да събуди любопитството ми. Впоследствие много често чувах, че всички са еднакви. Дълго време знаех, че това не е вярно. Човекът беше сложно уравнение и не смятах да го опростявам на всяка цена.
После пораснах, но тръпката не се изгуби. Тя просто се промени. Започнах да правя интервюта с различни политици и да опитвам да разбирам нещо повече за тях от това, което обичайно чувах или прочитах. Бях любознателна и ми беше вълнуваща тази нова среща с политиката.
И не знам къде точно, но се уморих и нещо в мен се промени трайно. Нещо умря. Може би последният път, когато изпитах тръпка, беше по време на протестите. Заради смелостта, заради движението. И после – пак потънах. Ако изборите бяха днес – щях да направя всичко възможно, за да гласувам. Но по-скоро, защото уважавах онази история, която имах с политиката, онази страст. И защото предпочитах да сбъркам в избора си, отколкото в бездействието си. Въпреки това – за тръпка не можеше да става и дума.
И тогава го признах. Беше време да се разделим. Изгледах един нов клип. Изгледах го няколко пъти. После прочетох много „за” и „против”. Аз харесах клипа. Ако можех да говоря в този клип щях да кажа „Отегчиха ме. Не знам дали всички, но тези, на които се доверявах през годините, ме отегчиха до смърт. Те, другите, така или иначе не ме интересуват. Ама с тези какво да правя. Няма да гласувам. Най-после и аз се отказах”.
Беше време да я приключа тази връзка. А може би я бях приключила отдавна и едва сега си го признавах. Нямаше драми. Може би щяха да дойдат в следващ момент, но засега ги нямаше.
Бях уморена и реших да поспя. Сънувах, че съм в трамвай на желанията. „Вие за коя спирка сте?” – попита ме жената, която пътуваше до мен. „За следващата спирка съм – казах аз. За онази – вдясно. И после пак вдясно”.
И тогава я усетих. Тръпката беше успяла да си проправи път. Дали щях да я преживея отново – зависеше от двете ни. Този път политиката беше на ход.

Един танц време….

Беше някаква лудница. Имаше твърде много актьори. Всички те бяха забързани. Опитваха се да подготвят т. нар. сцена, макар пространството да изглеждаше диво и трудно да се поддаваше на промени. То имаше собствено темпо. Сцената щеше да стане част от филм. На нея имаше една стара къща, в която някога живееха много хора, а сега беше по-скоро празна. Срещу къщата се намираше друга такава, по-малка. А между тях имаше една градина с лалета, нарциси и най-различни пролетни цветя. На сцената се движеха много актьори, всеки със собствена посока, без да се интересуват особено един от друг.
И на фона на цялата лудница, която трябваше да е филм, стояха двама души. Те не бяха актьори и нямаше да се снимат. Не беше ясно какво е предназначението им в тази сцена. Но стояха и танцуваха на фона на шума и на хаотичните движения на хората около тях. Бяха мъж и жена, които разполагаха с един танц време. После щеше да е нещо друго, нова сцена. Танцуваха бавно и почти не си говореха. По едно време мъжът каза на жената, че танцът им го подмладява. А жената просто се усмихна и остана с него.
Мъжът и жената бяха тук за малко, а и защото бяха свикнали да живеят в динамиката, в промяната. Техните отношения бяха едно непрестанно движение- от сцена в сцена. Танцът им също не оставаше един и същ. И изведнъж животът се промени до неузнаваемост. Актьорите бяха готови да започнат. Сцената беше престанала да се противи. Бяха успели да я привлекат на своя страна. А може би тя беше успяла да ги успокои и да подреди разбърканите им мисли.
Танцът се беше пренесъл някъде другаде.

Отново тук

Дървото се беше променило. Не можеше да се каже за добро ли, за лошо ли – просто беше различно. Но то цялото място като да не приличаше на себе си. Продължавах да ходя там понякога. Да се връщам към пейките и градината, около която се събираха деца и родители. Животът беше продължил и въпреки това, когато се появявах- сякаш забавяше темпото си, за да ме изчака. Бях прекалено бавна. Бях по-бавна от настоящето. Идвах в дни, в които ми беше трудно да наблюдавам бързината. Децата не се спираха на едно място, караха колелата дори сега – в студения зимен сезон. Родителите им обсъждаха актуалните за деня теми на по чаша вино. А аз просто наблюдавах дървото и се опитвах да разбера какво се случваше с него, с мен.
Дървото всъщност го нямаше. Беше тръгнало да изгнива и се наложило да го отсекат. Малко след като то беше изчезнало, разбрах, че мястото е неузнаваемо. Липсата му беше създала нещо ново. Някакъв нов вид живеене. Понякога така ми се струваше. Друг път усещах присъствието на дървото толкова силно, че отивах и сядах до него. В тези моменти знаех, че дори когато не се виждаме, успяваме да се срещаме.
Но после дойдоха дни като този, в който тъгата ми по дървото отново стана по-силна – по-силна от темпото на настоящето, което преди успяваше да ме забърза; по-силна от гласовете на децата, които обичах да следвам; по-силна от темите на родителите им, които някога бяха и мои. И изведнъж се оказа, че дървото отново ме е изненадало с липсата си, така както преди време ме изненадваше с това, че присъства.
Новият вид живеене беше смесица между липса и присъствие. Имаше дни, в които липсата беше всичко дори когато имаше много присъствие. Ето го днешният ден, децата отново са тук и играят, карат колелата, гонят се. Родителите им си приказват разгорещено и въпреки това липсата на дървото е всичко, което усещам. А после щеше да е друго. Гласовете на децата сигурно щяха да превземат пространството.
До следващата липса.