сряда, 14 ноември 2012 г.

Следваща спирка: Порто, Португалия



Жената говореше нещо на португалски. В първия момент реших, че не я разбирам. Думите звучаха непознато. Но имаше нещо в тембъра на гласа, в усмивката, в топлината, с която произнасяше всяка една дума. Колкото по-продължително я гледах и слушах, толкова повече ме обземаше усещането, че разбирам какво се опитва да ми каже.

                                                 
Самолетът стартира процедура за излитане и жената стисна здраво ръката ми. Докато летяхме, ми се струваше, че времето беше спряло. Сигурно защото когато си там-горе- няма особено много неща, които да те разсейват.


Докато стоях, отпусната на седалката,  си спомних за предишния полет и за българите от самолета, които ме ориентираха как да се добера до следващия терминал. Дори не си казахме имената. Помнех само лицето на бременната жена, която беше готова да ме разведе из огромния терминал и да ми съдейства. Помнех и едно друго лице- на мъжа, който се появи като светкавица, когато видя, че се опитвам да сваля тежкия куфар на новата си позната.  
                                           
Самолетът се движеше със своето темпо. Погледнах през прозореца и тогава ги видях. Бяха светлините, идващи от мястото, където щяхме да се приземим. Имаше нещо в тези светлини, което ми напомни за начина , по който жената до мен стисна ръката ми или за помощта, която ми оказаха българите при предишния полет.   Приземяването беше леко. Не разбрах как се случи, но знаех,че е време да сляза от самолета. Започнах да се оглеждам за такси и докато се чудех кое да избера, видях как някой ми маха с ръка. Докато се оглеждах в светлините на Порто, завързах разговор с шофьора на таксито. Разговорът приличаше на лаф между приятели, които знаят, че имат цялото време на света.  Жената на шофьорското място беше спонтанна. Тя ме познаваше от няколко минути, но те й бяха достатъчни, за да се зарадва на решението ми да направя това пътуване възможно. Каза ми, че хората често се страхуват да пътуват сами просто защото се страхуват да остават с мислите си. Спомена, че се намирам в един от най-романтичните градове  в света, след което ме спря точно пред входа на хотела, в който щях да пренощувам.


Собственикът на хотела се държеше с мен така, сякаш ме беше чакал дълго време. Говорихме си всяка вечер, но той нито веднъж не ме попита какво правя в града му. На третия ден от престоя ми, в хотела,се сети,че е забравил да ми даде карта на града, но не изглеждаше никак изненадан от факта, че и аз не си бях поискала такава.

                                                      

В Порто се движех като на магия. Не знаех дали имам нужда от насоките на хората до мига, в който не заговорих един човек, който изостави своя път, за да ми покаже моя.  Какъв ли беше този човек, какви ли бяха тези хора, които можеха да си позволят да спрат да мислят за местата, към които бяха тръгнали и да повървят с мен. Понякога изминавахме пътя до следващата спирка на метрото или до ъгъла, след който започваше реката.  Имах усещането, че хората, които срещах не се страхуваха да се отделят от плановете и посоките си.  И знаех, че ще се върнат към тях безпроблемно в мига, в който се разделим.





В Порто ми беше лесно. Сигурно за всеки, с когото общувах- аз бях поредният човек, на когото нещо се обяснява,когото бива обслужван, когото получава усмивка или на когото се казва: „Olá!” Виждах, че хората срещу мен не се напъваха да са такива. Те просто обичаха да се спират- в църквата, на пътя, в разговор с непознат.  И сякаш знаеха, че пътищата на другите бяха важни за техните собствени.












Говоренето


Говоренето. То е навсякъде.

 Говори радиото. Какво казва, някой дали го слуша изобщо. Радиото е просто фон...говорещ фон...


И ТВ говори..... опитва се да привлече вниманието. Онези човечета от екрана практикуват най-модерния спорт- нарича се... публично говорене. В паузите коментират нови и нови теми, които биват прочетени, но не и осмислени.

Всички говорят.... В масовото говорене  да мълчиш е лукс, който никой не може да си позволи.

Говори се постоянно, бързо, бавно, кой- както може...

А мълчанието....

То е така потребно ...

Толкова години говорихме, колко страшно ми изглежда да замълча.

Да се размина тихо, без да обяснявам какво е станало, къде съм днес и какво ми носи миналото.

Философията на мълчанието или говориш тогава, когато думите означават поне толкова, колкото действията. Дали можех да се справя с подобно предизвикателство...

Открих думи и цели диалози  в очите на онзи пациент, който се опитваше да демонстрира симптомите на тежко заболяване...

Мълчанието беше толкова красноречиво в едва доловимата близост с човека от тълпата, който се движеше до мен.

Мълчах на фона на масовата говорилня.

- „Кажи ми аз какво да направя, как да се държа?”- стреляха като огнестрелни оръжия безброй гласове.

 Мълчах.

Толкова пъти се бях поддавала на тези гласове...

И сега говорех, мълчейки.

 Слушах това, което ми казваха очите на болния...
Мълчах, за да доловя отговора, който изпращаха едни други очи...тези на  лекуващия лекар...

Мълчанието на просяците от подлеза...дали щях да го забравя някога?

И въпреки че не си бяхме говорили отдавна....емоцията отправи послание:
„Не си сама”.

Мълчеше цигулката в ръката на момичето, което и днес разчиташе на милосърдието на говорещите.

Мислех да кажа... и замълчах....

Кристина Ненова
в-к „България Сега”

Чудото


От какво имаш нужда?
Помисли  си
Постоянно искаме и се стремим към, а толкова рядко си позволяваме да се нуждаем от...
Сякаш празниците са единственият ти шанс да повярваш в чудесата и да ги видиш.
Чудото да се возиш в метрото и да наблюдаваш малкото момченце, което още не може да говори, но знае как да прегърне баща си и да му покаже, че има нужда от него.
Попитай себе си: „Дали това не е моето чудо?”
А може и да е онова напомняне, че често имаш нужда да забравиш, преди да си успял да разбереш...
Нуждата от чудо или онзи разговор, в който не каза, че обичаш, а просто ме хвана за ръка....
Дали това не е твоето чудо?
Или пък е желанието да се вслушаш в музиката...
Може би твоето чудо е близо...или прекалено далече...
Тогава провери от къде е?
Дали нямаш нужда  от време за себе си, в което да се отдалечиш, за да можеш да се върнеш...
А може би имаш все по-голяма нужда да си простиш за всичко, което не свърши...
Или да простиш на онзи, който го извърши...
Дали чудото не в красноречивото „Благодаря”.
Или в зимната парзалка, на която се подхлъзна...


Безплатни прегръдки



Синята коалиция направи фотоизложба с плакати, проследяващи историята на сините . Реших да им хвърля едно око.Малко преди моста на влюбените до НДК видях едно момиче, с което често се разминаваме. Раздаваше листовки за изложбата и беше толкова предана в работата си. Подкани ме да разгледам плакатите от времето, когато Иван Костов беше министър-председател, а Надежда Михайлова- министър на външните работи. Понякога съм си мислила, че това време отлетя за секунди. Благодарение на изложбата се върнах в него много бързо. Виждах сините симпатизанти и се питах къде ли са сега тези хора, тези българи, които излизаха с децата си на площадите. Къде ли бяха студентите, които някога носеха плакати с надпис: „И ВИАС е с ВАС”. Приятно ми беше да се потопя в тази история, обхвана ме някаква меланхолия. И като се замисля, че 97г. бях само на 12. И на 12 имах по-голям интерес към политическото бъдеще на България от мнозина на 30.

Изведнъж реших, че май е време да си тръгвам и слязох от мостчето. Докато си купувах скрежина, забелязах Иван Костов. Съпредседателят на Синята коалиция разговаряше оживено със свои симпатизанти. Присъстваха и други политици от ДСБ. Бяха се слели с тълпата. Някои от тях дори не носеха костюми. Да разгледа  изложбата беше дошъл и Неделчо Беронов, някогашният кандидат на сините за президент.

„Колко много история има на това място”- помислих си аз.

Тръгнах към „Витошка” и какво да видят очите ми. Някакво момче носи плакат. Сигурно ще пише „Синята коалиция”- помислих си аз, обхваната от спомени за сините лета.

За моя огромна изненада нямаше нищо синьо на плаката. Загледах се в надписа му. Пишеше „FREE HUGS”.

- По какъв повод предлагаш безплатни прегръдки?- попитах аз подозрително.

- Без повод- отвърна ми момчето и ме прегърна спонтанно.

Ето го бъдещето, което ми се губеше на моста. То е в този млад човек, който раздаваше прегръдки на съгражданите си. Бъдещето беше слязло от плакатите и се разхождаше около НДК. Караше скейтборд или раздаваше листовки.

Видях бъдещето в момиченцето на една приятелка, което я прегръщаше и викаше „Мамо, мамо”.  То държеше плакати на „Синята коалиция” и ги пазеше грижливо. Сигурно не знаеше колко пъти майка му отделяше от личното си време и енергия, за да прокара някаква идея или да промени нещо, но осъзнаваше, че тези плакатите са важни за нея и ги пазеше.

„Искам да видя точно тези хора ”, мислех си аз. Те са бъдещето, не само на синята коалиция, а и на партийната система като цяло.

Бъдещето се разхождаше по моста на влюбените, релаксираше на пейките до НДК или хапваше спокойно непосредствено до фотoизложбата на сините.

Щях да се радвам от сърце, ако това бъдеще предлагаше “FREE HUGS” , слънчеви дни като този и един разговор с момичето, което раздаваше листовките.

Бих гласувала с две ръце за жената от моста и за момиченцето, което пазеше плакатите. Толкова ми се иска да гласувам за тях, за да останат в България. Изведнъж се зарадвах от мисълта, че това момиченце пазеше листовки на „Синята коалиция”, а не на Републиканската партия.

Зарадвах се, че момчето с безплатните прегръдки, прегръщаше мен, тук пред НДК,  а не  някоя друга жена пред Статуята на свободата.

Зарадвах се, защото България е навсякъде по света и изведнъж ми се прииска  малка част от нея да остане в София.

Кристина Ненова, в.”България Сега”

събота, 3 ноември 2012 г.

Рибарят и неговата душа


Погледът на зрителя

На Мариус Куркински и трупата

Ако столът ми в театър “199” можеше да говори, какво ли би казал, усещайки напрегнатото ми тяло, което седна на него. Влязох леко раздразнена отвън, а тя-постановката- започна без напън, просто така.
И се случи. Сцената. Рибарят, който не се харесваше. Той приемаше сякаш само една част от себе си. Онази- влюбената, омагьосаната, фантазната. Обичаше се, когато мислеше за русалката- съществото от другия свят. Но в него имаше стихия, която го теглеше да остане реален. В света на властта и високомерието, разврата и пошлостта. Рибарят бях аз, жената от публиката, момчето на съседния стол. Дълбокият конфликт, породен от желанието да кастрираш онова, което не можеш да приемеш, да интегрираш в себе си. Това ли се случва, когато пропъдиш душата си и я оставиш без сърце?
Насилвана от пошли и развратни, нямаща критерии за добро и зло, душата изглеждаше лека, пропаднала, съвокупляваща се за пари. Имаше целия модерен свят, но беше изгубила сърцето, което е част от нея и си го искаше, молеше, продаваше. Това сърце обаче биеше някъде другаде. В един екзотичен, красив свят, който също беше жесток. Този свят изискваше от човека да се откаже от някаква своя част и да продължи без нея. Да пренесе нещо от себе си в жертва.
 В същото време рибарят обичаше себе си, когато даваше любов и му даваха любов. Той контролираше слабостта, която идваше от разврата, греха. И изглеждаше самодоволен и решен на всичко. Докато в един момент, беше изкушен- да опита от онова, което липсва във фантазията. И тогава се върна към онази част от себе си, която знаеше как да бъде агресивна, да убива, да смазва. Рибарят се бореше с нея, така както се борех и аз- от стола. Не можеше да я разбере, защото тя го владееше твърде силно и го подчиняваше. Не по-малко силна беше любовта. Тя имаше защити, които не позволяваха на душата да се слее със сърцето. За това й се налагаше да влиза в различни роли. Веднъж беше изкусителката, която предлага наслади някъде навън, в модерния свят. Друг път- се държеше като грижовна майка, която иска да спаси човечеството от глад и страдание. Искаше й се на душата да се докосне до сърцето, не й беше достатъчно просто да пребивава в тялото. Трудно му беше на сърцето да я допусне отново. Беше твърде порочна и съблечена. Виждаха се най-низките страсти. А сърцето функционираше в среда на любов и жертвоготовност.
Дълбокият конфликт...рибарят, зрителят, човекът- да приеме себе си. Да интегрира онази блудна душа, която е обладавана безброй пъти от разкош, от материя с усещането за любовта, за красотата, за съвършенство в несъвършеното.
Ако столът ми можеше да говори...щях да му кажа да замълчи!
Кристина Ненова, в.”България Сега”

Прошко Прошков: 
Върша работата си със страст


"Аз съм запален по политиката и мога да бъда истински кмет, а не човек на служба."
Кристина Ненова: Здравейте, г-н Прошков! От едно Ваше интервю за радио „К2” останах с впечатление, че до сега сме правили опити да третираме симптома (дупки, кучета и т.н.), но не и заболяването. От какво боледува София?

Прошко Прошков: София има един тежък проблем и той е порочният модел, по който се взимат решения. В общинския съвет няма управляващи и опозиция, а има сговаряне. Всички са на софрата, някой с по-голям, някой с по-малък черпак, но това не е политика, това е някакво ООД. Всичко е за сметка на гражданите на София и на парите от техните данъци. Цинизмът на този управленски модел е чудовищен. Решен съм да го прекратя. Едва тогава ще изчезнат дупките, кучетата и другите битовизми, за които си говорим вече 20 години и ще започнем да мислим стратегически за София като европейска столица.

Кристина Ненова: Отправят ли софиянци очакване към Вас да „излекувате” София?

Прошко Прошков: Софиянци са доста предпазливи, защото много са лъгани. От работата си като районен кмет знам, че хората идват в общината негативно настроени и предубедени. Доволен съм, когато успея да опровергая скептицизма им. Това мисля да направя и сега, да ги изненадам приятно. Търся доверието на софиянци, защото съм от ново поколение, с начин на мислене, който отрича корупцията и дава шанс на таланта и предприемчивостта.

Кристина Ненова: Обикновено около избори се говори за това какво трябва да се промени в града, страната. Интересно ми е, какво не бихте променил в столицата, ако бъдете избран за кмет.

Прошко Прошков: Като кмет не бих променил основните приоритети за инфраструктурни проекти и за опазване и развитие на културно-историческото наследство. Но гарантирам, че бих правил това много по-разумно, ефективно, прозрачно и отговорно. Сега само се спекулира с модерни думи, а делата издават некомпетентност и остават след себе си дъх на корупция.

Кристина Ненова: Какво бихте искали избирателите да знаят за Вас?

Прошко Прошков: Бих искал да знаят, че истински се ядосвам на неразбориите в града и върша работата си със страст. Да бъдеш кмет не е чиновническа работа от 9 до 17, а е постоянно предизвикателство – без работно време и почивен ден. Аз съм запален по политиката и мога да бъда истински кмет, а не човек на служба.

Кристина Ненова: Какво Ви вдъхновява в работата?

Прошко Прошков: Когато успея да преодолея бюрокрацията и инерцията на чиновниците и да се случи нещо хубаво. Мотивацията ми е огромна. Прави ме щастлив. Например, когато извадих от забрава старата водна кула и я направих средище на млади творци. Или когато спасих една детска градина, която беше превърната в паркинг за мутри. Хората са скептични – не вярват, че може да се случи. И когато това стане, се чувствам удовлетворен и намирам мотивация за нови предизвикателства. 

Кристина Ненова: Какво е най-ценното нещо, което си взехте от гражданите, докато общувахте с тях по време на кампанията?

Прошко Прошков: Отношението към града. Хората, които се срещат с кандидати като мен наистина се интересуват от своя град, от квартала, от бъдещето. Мисля си, че ако половината политици се тревожеха толкова искрено за града си, колкото хората, които срещнах, София щеше да бъде в крак с времето.

Кристина Ненова: Какво ще пожелаете на читателите на в-к „България Сега”?

Прошко Прошков: Здраве и вяра. Да следват мечтите си и да не позволяват на света около тях да ги разколебава.

Кристина Ненова
в. „България Сега”





Сергей Игнатов: Нов български университет ще си остане нов като New YORK










Доц. Сергей Игнатов е египтолог, получил докторска степен по египтология в Санкт-Петербургския държавен университет в Русия и специализирал в All Souls College в Оксфорд.
Професионалната му кариера преминава през Института по тракология на Българската академия на науките, Факултета по класически и нови филологии на СУ “Св. Климент Охридски” и департамент "Средиземноморски и Източни изследвания" и програма “Египтология” на Нов български университет.
Автор е на книгите “Папирусът не расте на скала”, София, 1987, 1996 г.; “Египет на фараоните”, София, 1996, 1998 г.; The Body of God, Sofia, 2000 г.
Кристина Ненова: Здравейте, доц. Игнатов! От колко време сте ректор на НБУ?
Сергей Игнатов: От много време. Това ми е втори мандат, което означава, че съм ректор от февруари 2002г. Първо бях изпълняващ длъжността, тъй като хванах мандата на предишния ректор. В края на същата година бяха изборите и назначението.
Кристина Ненова: Как се промени НБУ през годините?
Сергей Игнатов: Аз го помня НБУ от времето, когато четяхме лекции в различни стаички из цяла София. Имаше наети помещения във ВИАС(1994г.). След това бяхме във ветеринарния институт, който е на цариградско шосе, използвахме помещения в частни домове от институти на БАН. Някъде по това време (1994, 1995г.) започна усвояването първо на централната сграда. Четвъртият етаж можеше да се обитава, останалата част от сградата беше разрушена. Нямаше прозорци, врати, стени. Имаше скъсани жици и кабели. Сега вече сме собственици на целия кампус. Последната ни покупка е сграда, която съединява двете части от крилата.
НБУ се промени много. От университет, който водеше лекции по радиото, се превърна в университет от класически тип. Той може би не е замислен в началото като такъв университет, тъй като обществената представа беше, че ще предлага бързи курсове и програми, които да подготвят младите хора за новите условия и за управлението на страната. Днес НБУ предлага обучение от самото начало до докторска степен, подготвяме се да предложим и след докторско обучение. С годините нарасна и броят на студентите. 2007г. беше пикова по отношение на интереса към НБУ и то при положение, че страната се намира в демографска криза. Ако направим сравнение със СУ, за едно място се борят по трима, четирима, а тук са стигнали до четиридесет за отделни специалности. Това при положения, че таксите ни надвишават почти два пъти официалната средна работна заплата.
Ние приемаме ежедневно студенти, които се прехвърлят от други вузове от страната и чужбина. Току-що записахме момиче от Сорбоната. Всеки ден имаме по няколко човека от чужбина и твърде много молби от УНСС и от всички държавни университети, където би трябвало да има много по-голям наплив, защото е таксите са ниски. Последното показва, че има голям интерес към НБУ и среда, която излъчва желаещи да се обучават. Това е т.нар. средна класа. Каквото и да казват социолозите…тя вече съществува. Голяма част от богатите хора изпращат децата си в чужбина, докато голяма част от средната класа вече твърдо е насочена към НБУ. Това означава, че трябва да направим преоценка на програмите, които предлагаме. Очевидно все още модерното за страната педагогическо обучение трябва да отпадне.
То всъщност не съществува, но в продължаващото обучение има такива курсове, заради които човек може да иска да придобие педагогическа правоспособност. Но тези, които идват да учат в НБУ едва ли имат тази цел. Достатъчно е да видите автомобилите, които карат студентите. Външният дълг на България е паркиран пред НБУ. Общо взето НБУ се утвърди в българското общество като алтернатива на остарялото образование. Проблемът е, че в България има бюджетна сфера, която е малка за страната. Около 20% от българите са обхванати от бюджета. Тези 20% си живеят си живеят по законите на социализма- мизерни заплати, те и не правят абсолютно нищо.
При това положение е естествено да са против всякакви реформи, тъй като в ръцете им е концентрирана голяма власт. Останалият процент от българското общество живее в пазарни условия, които са динамични. НБУ отговаря на тези 80% като население.Процентът е много голям, като се има предвид, че икономиката вече е в частния сектор. Това е голямата криза. Тази малка маса от хора пречи на страната да се развива и да живее по нов начин. Примерно в Германия бюджетната сфера е под 11%, но тя е богата страна. Работещата, динамичната част в България, се занимава с проблемите на пенсионерите, здравеопазването, образованието. НБУ е концентрация на всички мечти на тези хора, които динамично развиват страната ни.
Кристина Ненова: Каква е разликата между обучението в частен и в държавен университет?
Сергей Игнатов: Първо, ние не сме частен университет. Ние сме публична, а не държавна институция, но това е различно. НБУ няма частник, който да идва и да прибира ревизирана печалба. Разликата е огромна. НБУ е насочен и центриран към студентите. Аз съм работил 15, 17г. в СУ “Климент Охридски”, който е насочен към преподавателите. Там преподавателят, поради това, че е гениален и велик, отдаден на разрушения, е недосегаем. Никой не смее да го закача и да му търси отговорност за това, че не се е появявал цял семестър в лекции.
Такава институция като нашата отчита пазара, отчита нуждите в това число и тези на бизнеса. Активен е в многопосочни контакти. Ние се стараем, не че е идеално, но се стараем да удовлетворяваме исканията на студентите. Колкото и да е малка средата и да смятаме, че образованието и правенето на наука са реформирани, понякога се борим с консерватизма на определени преподаватели, защото това са си наши преподаватели. Те не са внесени отвън. Въпреки това НБУ се различава по промените.В университета има една загриженост по отношение на това какво ще се случи със студентите след тяхното дипломиране. Опитваме се да създаваме организационна култура.
Различаваме се по преподавателския състав. Той е много по-натоварен от тези в държавните университети. Отговорностите, които носи, са много по-големи, но се стараем да бъде качествен. Даваме възможност програмите да се променят непрекъснато и да отговарят на индивидуалните нужди. Даваме възможност за major и minor, по-активно включване в изследователската работа. Много се различаваме с достъпа до информация. В НБУ студентите могат да ползват интернет по един час на ден и това е безплатно, в рамките на тяхната такса. Отличаваме се с това, че имаме библиотека, която може и да не може да се похвали с милиони томове, но пък електронните й ресурси са най-добрите в страната, което държавната агенция по оценяване не отчита.
Кристина Ненова: Разкажете ми за обмена на студенти, който предлага НБУ?
Сергей Игнатов: Това е нещо, по което също се различаваме от останалите университети. Ние караме буквално на сила студентите да пътуват по линия на “Еразъм”, тъй като местата винаги са повече от желаещите. Те получават стипендия, която е различна за различните страни. Така студентите имат възможност да пътуват. Хайде да не давам конкретен пример, но в един държавен университет, има звено със специалности, в което от години не е заминал нито един студент. В същото време от средите на това звено са зам. ректорът и зам. деканът по международните въпроси, които пътуват постоянно по линия на тези проекти. Но няма един студент, които да е заминал. Ето защо Ви казах, че и по това се отличаваме от останалите. Разбира се НБУ, не е съвършен, той все пак е част от българската среда. Но това ниво на цивилизованост, което предлага, личи. Хора, които са свикнали да учат или работят тук, излизайки от университета, понякога изпадат в културен шок, независимо че живеят в България.
Кристина Ненова: Какви преимущества имат студентите, завършили НБУ?
Сергей Игнатов: Много са преимуществата. Първо, тази възможност да пътуват, за която вече споменах. Тя не е регламентирана от университета, но НБУ е активен в това да иска студентите да пътуват, защото тук се създава и има нов софтуер на ума, нов тип организационна култура. Всеки, който отиде някъде и се върне, донася нещо ново със себе си. Освен това студентите имат възможност да получават стипендии за академична успеваемост, социални или еднократни помощи, с които покриват обучението си.
Много студенти работят по линия на студентски труд, те са въвлечени в работата на университета. Студентите в НБУ общуват спокойно със своите преподаватели. Мога да дам пример с познати на моето семейство, които учеха в друг университет и записаха курсове в НБУ. Те казваха, че тук е друга вселена. Преимущество е и това, че се отработва всеки пропуснат час. Така студентите не губят от обучението си. Животът в НБУ е твърде интересен, тъй като се организират академични инициативи извън университета. Моят департамент, например, прави екскурзии до Истанбул, където се изучава столицата на византийската империя. Посещавали сме и Египет.
Департаментът “История на културата” пък обиколиха всичко от Турция до Италия. Преимущество са и грижите, които полага центърът за кариерно развитие относно реализацията на студентите; това, че програмите и департаментите влизат в тесни взаимоотношения с представители на практиката и бизнеса, които си поръчват обучение, за да могат след това да наемат част от студентите. Пример за това е “Хюлет Пакър”. Имат оптична лаборатория, в отговор на която ние трябва да дадем два курса, които ги интересуват. Обучението в тези програми е необходимо, за да могат да набират след това персонал. Имаме израелска фирма твърди същото за една лаборатория при условие, че наши студенти биха постъпили там на работа. Закон 36 ни дава право на собствена структура. Там, където е възможно, предпочитаме хора от практиката. Примерно, в програмата “Финанси” преподават известни банкери.
Кристина Ненова: Ако съм Ви разбрала добре, Вие споделяте мнението, че университетите трябва да си взаимодействат с бизнеса?
Сергей Игнатов: Да, но това трябва да е внимателно. За връзката бизнес-университет се говори навсякъде. Този проблем не е решен и в САЩ. Има много варианти на взаимоотношения. Бизнесът много често обвинява университетите, че преподават отвлечена материя, която няма нищо общо с тях. Проблемът е, че дори когато са отвлечени, университетите създават един потенциал, който дава възможност да се взимат бързи и многопосочни решения в практическа среда. В случай, че университетът се сведе само до практическо обучение, тази потенция много скоро ще се изчерпи и няма да има кой да въведе новости в практиката. Освен това, ако практиката навлезе много в управлението на образованието, може да се стигне до парадокс. Египет е един такъв пример. Парадокс, който доведе до това, че образованието по египтология беше убито. Вместо да са египтолози, те са екскурзоводи. Гордеят се не с това, че са египтолози и че имат магистърска степен, а с това, че са гидове. Затова в Египет няма египтология. Страната, която трябва да е най-силна в това поле, взима специалисти от Европа и САЩ. Така че взаимоотношенията с бизнеса винаги трябва да бъдат много внимателни.
Кристина Ненова: Отворени ли са вратите на НБУ към бизнеса?
Сергей Игнатов: Да, отворени са, защото е полезно бизнесът да може да се произнася по качеството на програмите. Техни видни специалисти да участват или като преподаватели в дадена програма, или на семинарите, които се правят непрекъснато. Възможността бизнесът да има конкретни искания към определена област задава въпроса можем ли да отговорим на тези изисквания. Преглежда се програмата и се оказва, че не готвим точно такива специалисти, но това е крачка напред. В такъв план ние си взаимодействаме много активно. Бизнесът участва частични във финансирането на кадрите, които утре ще наеме. Това са трудни и много внимателни взаимоотношения. Давам за пример програма “Мениджмънт за хотелиерство и ресторантьорство”, която е в Албена. Там трудно може да се направи разлика между практическото и теоретичното обучение. Казвам теоретично, защото програмата стана бакалавърска програма. В Албена има два потока. Единият е български, а другият франкофонски. Бакалаврите вече не могат да излизат просто специалисти по управление на хотели и ресторанти, университетът готви преди всичко образовани хора. Образованието в тази област е подчинено на практиката и на франкофонската линия. Благодарение на сътрудничеството ни с франция издаваме две дипломи: студентите получават диплома от НБУ и от университета в Тулуза.
Кристина Ненова: Разкажете ми за инициативата “Кариери и студенти”?
Сергей Игнатов: Фирмите идват в НБУ, студентите разговарят с техни представители. Студентите обикалят и гледат. Тази година се случи нещо интересно. Тъкмо открихме “Кариери и студенти” и веднага дойде фирма, свързана с информационните технологии, която търсеше студенти с италиански език. Студентите, които са били там и са знаели италиански, трябвало да бъдат дообучени. Важно беше да се знае търсеният език, защото Италия е един от основните инвеститори в България. Взаимодействието с бизнеса се проявява и на това ниво. Ние си пазим своето уникално “know how” и възможността да правим наука. Какво се случва днес в практиката? Фирмите често казват, че студентите идват неподготвени, че трябва да ги дообучават. Всъщност те ги дообучават съвсем малко, защото един човек, който е добре подготвен, влиза в схемата за около месец. Студентът живее 4г. в среда, в която учените се интересуват от проблеми, които ще вълнуват света в близките 50г. Тази отвлеченост води до приземяване в съвременните условия. Обратно, студент, който не е добре подготвен, ще се интегрира бързо, но няма да бъде перспективен. Това важи в пълна сила за технологиите, които се развиват постоянно. Какво ще прави студентът след 5г. Все пак учените са хора, които мислят в перспектива. Ако в момента се случи дадено открие, то неминуемо води до хипотези и до следващи открития. И естествено, ти като предаваш това на студентите, те не винаги знаят дали ще отива кафеварката в офиса на интериора, от което могат да последват лоши изводи.
Кристина Ненова: Какво прави толкова успешно взаимодействието между преподавателите и студентите в НБУ? Причината може би е във взаимния контрол, който се осъществява?
Сергей Игнатов: Контролът, от една страна, той е върху преподавателите. Такава е средата в НБУ, общува се по-лесно. Ето аз съм ректор, но много студенти ми говорят на “ти”. Разбира се, когато се появявам официално, се обръщат към мен на “Вие”. И това не означава, че бариерата е премахната. На скоро разбрах, че въпреки че се събираме от време на време в някой ресторант, има студенти, които пият хапчета за успокоение преди срещите ни. А иначе си говорим на “ти”. В НБУ е много лесен достъпът до преподавателите. Освен това администрацията е длъжна да отговори на всякакви молби и оплаквания. Не може да ги хвърлим в кошчето. Направена е система за контрол, при която студентите могат да се обърнат към настоятелството, ако от администрацията не им отговорят. Настоятелството формално е работодател на университета и отговаря за политиката му.
Кристина Ненова: Как си представяте НБУ във времето?
Сергей Игнатов: Нашата мечта е да си остане нов като New York. Мисля, че след 10, 20г. НБУ ще продължава да бъде водещ. За съжаление българското общество е общество от селски тип. В обществата от градски тип се спазват правила на култура. Според мен, страната ще остане нереформирана и в преход още дълго време. Не съм оптимист, особено когато става дума за близките 20г. В тези условия НБУ е изразител на промяната. Много партии възникнаха в началото на прехода, допринесоха за промяната на обществото и после изчезнаха.
През това време университетът, който е зареден със същите идеологии и желание за реформиране в областта на образованието, трудно реформираше една образователна система, хората, които са свързани с нея. Така че в близките 50г. НБУ ще бъде водещ за страната. След 50г. не мога да кажа, защото практиката показва, че след такъв период се сменят идеите. Това, което отричаме сега, след 50г. всички ще го искат. Не мога да кажа на какво се дължи В еврейската история юбилей е рог, който се надува на 50г. цикъл. Всички стигат до там, че се получава неравенство и започва изравняване на имуществото. Вярвам, че съществува такъв 50г. цикъл. Може би сега идеите ще се сменят по-бързо, защото се ускорява историческият процес. Защо НБУ ще остане водещ още дълго време? Ето какво се получи. СУ изгради Нова България, следосвобожденска България, след което започна да се превръща в едно спокойно място. Това важи в пълна сила за последните 50, 60г.
Въпреки, че СУ и други държавни университети издигат лозунга, че са вдигнали високо летвата на науката, те живеят по стария начин. Има университетска автономия, а постоянно се оплакват за пари. Не искат прозрачно да се отчитат за управлението на средствата, които дава държавата, но искат държавата да е началник на университета. Очакват някой да се грижи за тях и за интересите им. Така че НБУ ще бъде по-интересното място. Ще бъде по-интересен дори от американският, поради простата причина, че е динамичен и същевременно отворен. НБУ е една смесица между северноамерикански и западноевропейски тип университети и все пак си е български. Ще бъде по-привлекателен дори граждани на ЕС , които ще идват тук. Университетът ще бъде по-ефективен, защото предлага всякакъв вид услуги. Ето сега са малко курсовете и програмите по чужд език, но догодина ще бъдат много. Тази възможност ще се реализира много бързо, защото при поява на един чужденец в групата преподавателят ще започне да преподава на английски. Сега не е така, но средата бързо се променя. Идват млади преподаватели, за които това не е никакъв проблем.
Кристина Ненова: Като споменахте американския университет, се сетих за едно американско изследване, според което три български университета са на световно ниво: НБУ, СУ и Американският.
Сергей Игнатов: Класацията определи 3000 престижни университета. Американският университет има интересен президент и мисля, че ще започне да се развива динамично. Университетът беше в криза покрай смяната на ръководството, но след това дойде човек, който произхожда от Нигерия. НБУ работи много близко с Американския университет. Обикновено настоятелството му идва на посещение при нас, за да се учи от опита ни. Естествено, което е “know how” не го и казваме, но вървим в една посока. Страдаме по същия начин от държавата, която ни възпрепятства на всички възможни нива. Примерно, идва национална агенция по акредитацията, чиито представители негласно ни казват: “Макар че нямате право на съществуване, ние ще Ви акредитираме.”
Това е властта на не реформираната сфера в България, която е малка, непродуктивна, но все още има концентрация в себе си. В българското образование съществуват различни мнения. Сещам се за една приказка, седем баби гледат детето, а то накрая е сляпо. Има огромно министерство от не знам колко хиляди души. Единият център на властта е министерството на образованието, а другият-комисията по образование към парламента. Съществува и висша атестационна комисия, която издава позволителни за защита на докторските степени, за назначаването на асистенти и професори. Има национална агенция по оценяване и акредитация, която се състои от представители главно на СУ и УНСС и трябва да се изисква от нея да оценява нормално другите университети, да им казва може ли да се развива дадено направление или не. Не е ясно каква оценка ще се измъти. Държавната сфера, образованието- средното и висшето, е в тежко положение, защото тази оценка пречи на развитието.
Кристина Ненова: Вълнуват ли се студентите, които учат в НБУ, от политическата обстановка в страната ни?
Сергей Игнатов: Сигурно, но частично. Нямаме политически изблици в университета. За тези години не съм чул да има скандал между преподаватели и студенти, заради някаква политическа партия. Това се дължи на факта, че една част от студентите са представители на задоволени слоеве от обществото, а там, където човек е хванал живота си в ръце, се занимава малко с политика. Хубаво би било хората да бъдат политизирани, защото ако не се интересуваме от политика, тази не реформирана част ще продължава да ни управлява. Но животът винаги е по-сложен. Ако по-голямата част от хората са хванали живота си в ръце и не зависят централно от държавата, тогава промяната ще дойде много по-бързо. Не трябва да забравяме, че партиите се възпроизвеждат, елитите им се договарят за определени интереси. Студентите се интересуват от тези неща. В НБУ има много клубове и представители на по-интересни движения, но университетът не е поле на политически сблъсъци. От време на време по ТВ човек може да види активни студенти, които се изявяват в различни роли.
Кристина Ненова: Вие имате ли амбиции да се развивате в политическата сфера?
Сергей Игнатов: Нямам такива амбиции. Питате, защото преди време бях номиниран. Това беше амбиция на част от десницата, която реши да ме номинира. На този етап имам огромното желание да видя сферата на образованието реформирана. Годините, които минават, ми показват, че няма да има промяна по време на моя мандат, защото средата е отвратителна. Министър-председателят обича да казва “пари срещу реформи”. Твърди, че пари няма, а обвинява хората, че не осъществяват реформи. Кой трябва да прави реформите? Разбира се, че той. Никой друг не може да се ангажира с тях. Средата определено е лоша. Аз участвам и в съвета на ректорите. Постоянно им предлагаме различни нововъведения, опитваме се да убедим по-възрастните ректори, че има нужда от промяна. Но какво се получава. Появява се някой от управляващите и казва, че тези реформи, които предлагаме не могат да станат. Не е ясно защо. Министърът също не може да направи нищо.
Кристина Ненова: Защо мислите, че министърът на образованието е безсилен?
Сергей Игнатов: Той имаше идеи за различен тип реформиране на системата, но понеже е политик, няма право да бъде остър. Като видя съпротивата, трябваше да се откаже. Неговото предложение беше ректорите на държавните университети да се назначават от него, т.е. от държавата. Надигна се страшна вълна, какафония, едва ли не нарушавал демократичните правила. Защо да ги нарушава? Кой дава парите? Държавата дава парите.
Това означава, че тя има правото да назначава този, който управлява парите в дадената сфера. Тук става дума за прозрачност, а не за лишаване от права, защото ние не знаем как се управляват средствата, които получават държавните университети. Аз съм убеден, че и три пъти да им вдигнат бюджета, пак ще казват, че се нуждаят от пари. Парите се управляват по социалистически тертип. Не можем да разберем какво става с тях. Така че, както казах, имам амбицията да видя тази сфера реформирана. Ако това не се случи, ректорите ще плащат пенсии, а не заплати, защото никой няма да дойде да работи в университетите. Заплатите са само едната страна на проблема. Въпросът е, че пред по-младите кадри няма никаква перспектива за развитие. Действащата система в момента е побългарен вариант на московската система. Котаракът е далеч, няма свободно движение на мишките. Трябват свободни усилия, които да рефлектират върху системата.
Кристина Ненова: А какви са изискванията на системата в момента?
Сергей Игнатов: От един учен се изискват четири труда, за да стане професор: малък докторат, по света има един, тук му викат малък, защото съществува има и доктор на науките, който пък е голям, два хабилитационни труда. Ако приемем, че трудът се пише три години, четири по три, дванадесет години. Всяка процедура, която излиза трае около две години. Четири по две е осем. Това означава, че двадесет години един човек трябва да удовлетворява бюрократичното желание за контрол от страна на българските управници. Ако постъпиш на работа към 25, 30г., към 50г. трябва да се занимаваш само с бюрокрация. Това убива цялата творческа нагласа. Ние искаме системата да се освободи, не за сметка на качеството. Каква е гаранцията, че двадесет души в специализирания научен съвет се грижат за качеството. Те се интересуват само от хонорара, който ще получат в края на заседанието. Няма никаква гаранция, но не съм сигурен, че скоро нещо ще се промени. Това, което видях покрай учителската стачка е, че управляващите нямат никакво желание за реформи, изживяваха се като герои, не бяха диалогични. Управлението е стар тип, ние не сме в тоталитарните години. От управниците ни се иска диалогичност, защото животът се промяна динамично. Проблемът е, че последните не са адекватни на времето, в което живеем. В такива моменти служебните правителства са много по-интересни, защото те идват, за да свършат определена работа, след което изчезват. Други трябва да бъдат политиците.
Кристина Ненова: На финала на разговора ни ще пожелаете ли нещо на читателите ?
Сергей Игнатов: Тъй като читателите са отвъд океана, нека не забравят България. Тя вече България не е само на тази територия, а е навсякъде. Нормалният свят е космополитен. Човек има родно място, но може да бъде българин, живеейки там, където поиска. Може да населява и луната, ако му е интересна за изследване. Повечето българи в чужбина много помагат на страната си. Българите отвъд океана трябва да знаят, че има една България, която иска да се развива и на която могат да бъдат полезни с жизнения опит, който имат.
Интервю на Кристина Ненова за в.”България Сега”


Jeff Elman: Препоръчвам магистърската програма по когнитивна наука в НБУ на студенти от целия свят





 Jeff Elman: Препоръчвам магистърската програма по когнитивна наука в НБУ на студенти от целия свят


Джефри Елман е професор по когнитивна наука в университета в Калифорния, Сан Диего. Той е един от основателите на когнитивната наука в световен мащаб, един от създателите на подхода на невронните мрежи. Един цял клaс невронни мрежи са известни в областта като мрежите на Елман, а той ги нарича скромно прости рекурсивни мрежи. Занимава се с модели на възприемане и генериране на речта, както и с модели на учене на езиковите способности, протевник е на теориите на Чомски за вродеността на езиковата компетентност и предлага алтернативна теория за учене и развитие.  Проф. Елман е почетен доктор на НБУ и е  носител на най-голяма награда в областта на когнитивната наука (наградата на името на Дейвид Румелхарт) през 2007.

Кристина Ненова: Проф. Елман, Вие сте бил президент на световната асоциация по когнитивна наука и познавате състоянието на образованието по когнитивна наука в световен мащаб, какво е Вашето мнение за магистърската и докторска програма по когнитивна наука в НБУ?


Джеф Елман: Аз съм много впечатлен от магистърската и докторска програма по когнитивна наука вНБУ. Преподавателите са високо мотивирани и отдадени на работата си и създадоха първокласна програма в световен мащаб. Курсовете отразяват последните открия в когнитивната наука и обучаващите се студенти имат много добра подготовка. Аз вече съм препоръчвал програмата на голям брой студенти от цял свят.

Кристина Ненова: Вие сте носител на наградата Дейвид Румелхарт(2007) за теоретичен принос в когнитивната наука. Разкажете ми повече за тази награда?

Джеф Елман: По-детайлно описание на наградата можете на намерите на следния уебсайт: http://rumelhartprize.org, който е добра възможност повече хора да открият необходимата информация.  Беше голяма чест да получа наградата Дейвид Румелхарт, защото другите, които са носители на тази награда, са едни от наи-забележителните учени в областта. Наградата е основана сравнително скоро (преди по-малко от десетилетие), но се превърна в най-престижната награда в областта.

Кристина Ненова: Вие сте пионер в областта на невронните мрежи. Кои са най-важните аспекти на модела Trace за възприемане на речта?

Джеф Елман:  Моделът Trace беше създаден, за да ни помогне да разберем процесите, посредством които хората разбират речта. Тук има истинска загатка: хората разбират речта почти без никакво съзнателно усилие, а не е ясно как става това. Ние разбираме какво ни говорят дори при наличие на голям страничен шум, дори и ако слушаме някого с различен от нашия акцент, и дори ако вниманието ни е насочено към други задачи в момента. Ние можем да се намираме в центъра на голямо парти с много шум и ако някой в другия край на стаята спомене името ни, ще го забележим веднага. Как правим това?Оказва се, че опитите да се създадат компютърни системи, които да разбират речта, са по-малко успешни от първоначалните предсказания.Урокът от множеството опити да изградим машина, която да разбира реч, е че хората с относително малко усилия правят нещо, което е почти невъзможно за машините. Как ние хората правим това? Това е въпросът, заради който беше създаден Trace моделът. Компютърната програма се основава на принципи, които ние вярваме, че се отнасят до начините, по които хората разбират речта.Това е пример, който някой хора наричат ‘’reverse engineering Nature”, а именно, опитът да се открие как природата (или хората в този случай) решава даден проблем и след това реализиране на това решение в машината.

Кристина Ненова: Знам, че имате голям принос за теоретичните основи на човешкото познание, най-забележително в областта на езика и развитието. Ако обичате, разкажете ми повече за Вашия изследователски интерес?

Джеф Елман: Ние сме единствените видове, които имат език. Някои други видове си служат със системи за общуване, някои шимпанзета и горили са способни да общуват по елементарен начин с хората, използвайки езика на знаците или жестовете. Но техният език е примитивен. Това е интересно, защото в много други аспекти примати като шимпанзета и горилите са напълно интелигентни. Двигателят за моите изследвания е стремежът да узная какво е това, което ни осигурява човешкият мозък (човешкият ген), за да имаме способността да си служим с език.

Кристина Ненова: Какви са впечатленията Ви от 15-та международна лятна школа по когнитивна наука?

Джеф Елман:
Аз посещавам школата за 4-ти или за 5-ти път. Продължих да се връщам на лятната школа, защото вълнението покрай нея е огромно. Студентите са страхотни. Те са високо мотивирани, много умни и задават страшно интересни въпроси. Студентите идват от целия свят и техните различия по отношение на  знания и опит означава, че са много полезни за лятната школа. Това е фантастично преживяване към което съм сигурен, че ще се връщам много пъти и в бъдеще.

Кристина Ненова: В по-скорошната Ви работа сте изучавали sentence-level и discourse-level? Какво се опитахте да разберете с това изследване?


Джеф Елман: Въпросите са подобни на онези,които възникнаха, когато се опитах да разбера речевото възприятие: Защо човешкият  вид си служи с език,а животните никога не преминават нивото на едно, две годишно дете. Езикът е нещо, което приемаме. Ние говорим и разбираме без усилие. И после, като разгледаш езика в детайли, осъзнаваш, че той е невероятно сложен и че правилата, които правят едно изречение по-приемливо от друго, са трудни за определяне.  Това повдига нов интригуващ въпрос: Как тогава децата откриват тези правила и се научават на езика толкова бързо и толкова добре?

Кристина Ненова: Моля, разкажете ми за бъдещите Ви професионални планове?

Джеф Елман: Нашата способност да измерваме мозъчната активност, докато хората слушат, четат, наблюдават, е много впечатляваща. Ние сега разполагаме с неинвазивни техники за наблюдание на това как работи мозъкът. С други думи, тези техники са напълно  безвредни и не включват никакъв риск или опасност; те вече ни позволяват да видим как функционира мозъкът, докато хората мислят. Нашето разбиране за генетичната основа на поведението също се развива всяка година. Това са две направления, с които се надявам да се занимавам през следващите години, защото смятам, че предлагат вълнуващи нови възможности за разбиране на човешкото познание.

Кристина Ненова: Коя е най-голямата награда в живота Ви?

Джеф Елман: Позволете ми да се спра на три неща, които са много важни за мен.
Първото, е почетният докторат, който получих от НБУ. Това беше голяма чест. Изпитвам огромна привързаност и уважение към моите приятели и колеги от НБУ и бях удовлетворен и поласкан да бъда награден с този почетен докторат.

Второто, е наградата Дейвид Румелхарт. Това е най-престижната награда в моята област и аз изпитах едновременно чувство на гордост и смущение при връчването й. Благодарен съм за присъждането й.

Накрая искам да кажа, че въпреки , че професионалните ми успехи и кариера са огромен източник на задоволство, двете ми деца са най-голямата награда в живота ми. Те са ме дарили с радост, която не съм очаквал и това, че съм им помогнал да дойдат на бял свят е най-важното нещо, което съм направил.

Интервю на Кристина Ненова за в.”България Сега”