Погледът на зрителя
На Мариус Куркински и трупата
Ако столът ми в театър “199” можеше да говори, какво ли би казал, усещайки напрегнатото ми тяло, което седна на него. Влязох леко раздразнена отвън, а тя-постановката- започна без напън, просто така.
И се случи. Сцената. Рибарят, който не се харесваше. Той приемаше сякаш само една част от себе си. Онази- влюбената, омагьосаната, фантазната. Обичаше се, когато мислеше за русалката- съществото от другия свят. Но в него имаше стихия, която го теглеше да остане реален. В света на властта и високомерието, разврата и пошлостта. Рибарят бях аз, жената от публиката, момчето на съседния стол. Дълбокият конфликт, породен от желанието да кастрираш онова, което не можеш да приемеш, да интегрираш в себе си. Това ли се случва, когато пропъдиш душата си и я оставиш без сърце?
Насилвана от пошли и развратни, нямаща критерии за добро и зло, душата изглеждаше лека, пропаднала, съвокупляваща се за пари. Имаше целия модерен свят, но беше изгубила сърцето, което е част от нея и си го искаше, молеше, продаваше. Това сърце обаче биеше някъде другаде. В един екзотичен, красив свят, който също беше жесток. Този свят изискваше от човека да се откаже от някаква своя част и да продължи без нея. Да пренесе нещо от себе си в жертва.
В същото време рибарят обичаше себе си, когато даваше любов и му даваха любов. Той контролираше слабостта, която идваше от разврата, греха. И изглеждаше самодоволен и решен на всичко. Докато в един момент, беше изкушен- да опита от онова, което липсва във фантазията. И тогава се върна към онази част от себе си, която знаеше как да бъде агресивна, да убива, да смазва. Рибарят се бореше с нея, така както се борех и аз- от стола. Не можеше да я разбере, защото тя го владееше твърде силно и го подчиняваше. Не по-малко силна беше любовта. Тя имаше защити, които не позволяваха на душата да се слее със сърцето. За това й се налагаше да влиза в различни роли. Веднъж беше изкусителката, която предлага наслади някъде навън, в модерния свят. Друг път- се държеше като грижовна майка, която иска да спаси човечеството от глад и страдание. Искаше й се на душата да се докосне до сърцето, не й беше достатъчно просто да пребивава в тялото. Трудно му беше на сърцето да я допусне отново. Беше твърде порочна и съблечена. Виждаха се най-низките страсти. А сърцето функционираше в среда на любов и жертвоготовност.
Дълбокият конфликт...рибарят, зрителят, човекът- да приеме себе си. Да интегрира онази блудна душа, която е обладавана безброй пъти от разкош, от материя с усещането за любовта, за красотата, за съвършенство в несъвършеното.
Ако столът ми можеше да говори...щях да му кажа да замълчи!
Кристина Ненова, в.”България Сега”
Ако столът ми в театър “199” можеше да говори, какво ли би казал, усещайки напрегнатото ми тяло, което седна на него. Влязох леко раздразнена отвън, а тя-постановката- започна без напън, просто така.
И се случи. Сцената. Рибарят, който не се харесваше. Той приемаше сякаш само една част от себе си. Онази- влюбената, омагьосаната, фантазната. Обичаше се, когато мислеше за русалката- съществото от другия свят. Но в него имаше стихия, която го теглеше да остане реален. В света на властта и високомерието, разврата и пошлостта. Рибарят бях аз, жената от публиката, момчето на съседния стол. Дълбокият конфликт, породен от желанието да кастрираш онова, което не можеш да приемеш, да интегрираш в себе си. Това ли се случва, когато пропъдиш душата си и я оставиш без сърце?
Насилвана от пошли и развратни, нямаща критерии за добро и зло, душата изглеждаше лека, пропаднала, съвокупляваща се за пари. Имаше целия модерен свят, но беше изгубила сърцето, което е част от нея и си го искаше, молеше, продаваше. Това сърце обаче биеше някъде другаде. В един екзотичен, красив свят, който също беше жесток. Този свят изискваше от човека да се откаже от някаква своя част и да продължи без нея. Да пренесе нещо от себе си в жертва.
В същото време рибарят обичаше себе си, когато даваше любов и му даваха любов. Той контролираше слабостта, която идваше от разврата, греха. И изглеждаше самодоволен и решен на всичко. Докато в един момент, беше изкушен- да опита от онова, което липсва във фантазията. И тогава се върна към онази част от себе си, която знаеше как да бъде агресивна, да убива, да смазва. Рибарят се бореше с нея, така както се борех и аз- от стола. Не можеше да я разбере, защото тя го владееше твърде силно и го подчиняваше. Не по-малко силна беше любовта. Тя имаше защити, които не позволяваха на душата да се слее със сърцето. За това й се налагаше да влиза в различни роли. Веднъж беше изкусителката, която предлага наслади някъде навън, в модерния свят. Друг път- се държеше като грижовна майка, която иска да спаси човечеството от глад и страдание. Искаше й се на душата да се докосне до сърцето, не й беше достатъчно просто да пребивава в тялото. Трудно му беше на сърцето да я допусне отново. Беше твърде порочна и съблечена. Виждаха се най-низките страсти. А сърцето функционираше в среда на любов и жертвоготовност.
Дълбокият конфликт...рибарят, зрителят, човекът- да приеме себе си. Да интегрира онази блудна душа, която е обладавана безброй пъти от разкош, от материя с усещането за любовта, за красотата, за съвършенство в несъвършеното.
Ако столът ми можеше да говори...щях да му кажа да замълчи!
Кристина Ненова, в.”България Сега”
Няма коментари:
Публикуване на коментар