Следваща спирка: Порто, Португалия

Жената говореше нещо на португалски. В първия момент реших, че не я разбирам. Думите звучаха непознато. Но имаше нещо в тембъра на гласа, в усмивката, в топлината, с която произнасяше всяка една дума. Колкото по-продължително я гледах и слушах, толкова повече ме обземаше усещането, че разбирам какво се опитва да ми каже.

                                                 

Самолетът стартира процедура за излитане и жената стисна здраво ръката ми. Докато летяхме, ми се струваше, че времето беше спряло. Сигурно защото когато си там-горе- няма особено много неща, които да те разсейват.

Докато стоях, отпусната на седалката,  си спомних за предишния полет и за българите от самолета, които ме ориентираха как да се добера до следващия терминал. Дори не си казахме имената. Помнех само лицето на бременната жена, която беше готова да ме разведе из огромния терминал и да ми съдейства. Помнех и едно друго лице- на мъжа, който се появи като светкавица, когато видя, че се опитвам да сваля тежкия куфар на новата си позната.  

                                           

Самолетът се движеше със своето темпо. Погледнах през прозореца и тогава ги видях. Бяха светлините, идващи от мястото, където щяхме да се приземим. Имаше нещо в тези светлини, което ми напомни за начина , по който жената до мен стисна ръката ми или за помощта, която ми оказаха българите при предишния полет.   Приземяването беше леко. Не разбрах как се случи, но знаех,че е време да сляза от самолета. Започнах да се оглеждам за такси и докато се чудех кое да избера, видях как някой ми маха с ръка. Докато се оглеждах в светлините на Порто, завързах разговор с шофьора на таксито. Разговорът приличаше на лаф между приятели, които знаят, че имат цялото време на света.  Жената на шофьорското място беше спонтанна. Тя ме познаваше от няколко минути, но те й бяха достатъчни, за да се зарадва на решението ми да направя това пътуване възможно. Каза ми, че хората често се страхуват да пътуват сами просто защото се страхуват да остават с мислите си. Спомена, че се намирам в един от най-романтичните градове  в света, след което ме спря точно пред входа на хотела, в който щях да пренощувам.

Собственикът на хотела се държеше с мен така, сякаш ме беше чакал дълго време. Говорихме си всяка вечер, но той нито веднъж не ме попита какво правя в града му. На третия ден от престоя ми, в хотела,се сети,че е забравил да ми даде карта на града, но не изглеждаше никак изненадан от факта, че и аз не си бях поискала такава.

                                                      

В Порто се движех като на магия. Не знаех дали имам нужда от насоките на хората до мига, в който не заговорих един човек, който изостави своя път, за да ми покаже моя.  Какъв ли беше този човек, какви ли бяха тези хора, които можеха да си позволят да спрат да мислят за местата, към които бяха тръгнали и да повървят с мен. Понякога изминавахме пътя до следващата спирка на метрото или до ъгъла, след който започваше реката.  Имах усещането, че хората, които срещах не се страхуваха да се отделят от плановете и посоките си.  И знаех, че ще се върнат към тях безпроблемно в мига, в който се разделим.

В Порто ми беше лесно. Сигурно за всеки, с когото общувах- аз бях поредният човек, на когото нещо се обяснява,когото бива обслужван, когото получава усмивка или на когото се казва: „Olá!” Виждах, че хората срещу мен не се напъваха да са такива. Те просто обичаха да се спират- в църквата, на пътя, в разговор с непознат.  И сякаш знаеха, че пътищата на другите бяха важни за техните собствени.