Говоренето

Говоренето. То е навсякъде.

 Говори радиото. Какво казва, някой дали го слуша изобщо. Радиото е просто фон...говорещ фон...

И ТВ говори..... опитва се да привлече вниманието. Онези човечета от екрана практикуват най-модерния спорт- нарича се... публично говорене. В паузите коментират нови и нови теми, които биват прочетени, но не и осмислени.

Всички говорят.... В масовото говорене  да мълчиш е лукс, който никой не може да си позволи.

Говори се постоянно, бързо, бавно, кой- както може...

А мълчанието....

То е така потребно ...

Толкова години говорихме, колко страшно ми изглежда да замълча.

Да се размина тихо, без да обяснявам какво е станало, къде съм днес и какво ми носи миналото.

Философията на мълчанието или говориш тогава, когато думите означават поне толкова, колкото действията. Дали можех да се справя с подобно предизвикателство...

Открих думи и цели диалози  в очите на онзи пациент, който се опитваше да демонстрира симптомите на тежко заболяване...

Мълчанието беше толкова красноречиво в едва доловимата близост с човека от тълпата, който се движеше до мен.

Мълчах на фона на масовата говорилня.

- „Кажи ми аз какво да направя, как да се държа?”- стреляха като огнестрелни оръжия безброй гласове.

 Мълчах.

Толкова пъти се бях поддавала на тези гласове...

И сега говорех, мълчейки.

 Слушах това, което ми казваха очите на болния...

Мълчах, за да доловя отговора, който изпращаха едни други очи...тези на  лекуващия лекар...

Мълчанието на просяците от подлеза...дали щях да го забравя някога?

И въпреки че не си бяхме говорили отдавна....емоцията отправи послание:

„Не си сама”.

Мълчеше цигулката в ръката на момичето, което и днес разчиташе на милосърдието на говорещите.

Мислех да кажа... и замълчах....

Кристина Ненова

в-к „България Сега”